И отново сядам да пиша… музиката е същата, алкохолът е на лице но някак си не е обичайното спокойствие… чувството на нирвана в което сядам да пиша… за щастие или нещастие нещата са разбъркани този път… липсва чист хоризонт или казано иначе не съм сигурен какво да правя… не съм сигурен в нищо, което за 39 годишен и все още влюбен щастливо мъж може и да е проблем.

Първоначално исках да пиша за съмнението… за отровата… за гадния, подъл, лепнеш страх на неизвестното. Не може да си горд от страха, въпреки че той е породен от опит и знания които иначе с повод на гордост. Трудно е да си щастлив и безотговорен, просото е трудно да ‘не ти пука’ така както беше на 21. Иронично, философско или просто тъпо е да осъзнаеш че опита, познанието на 39 всъщност те ограничава, спъва и прави смелостта ти неуместна… Всички така правят – Кога и как това стана важно?

Аз съм 1.95, 98 кг – чист мускул (с малък корем, който отказвам да приема), човек който вдъхва доверие и увереност и просто искам да се свия на кълбо до любимия човек и да плача… колко точно жалък ме прави това? Иронично, философско или просто тъпо – но виж - от това вече не ми пука. Също когато за първи път ти правят клизма в болница – тотално променя представа ти за достойнство… или ако четеш Швейк за втори път…  или чуваш още веднъж история за казармата, която си чувал хиляди пъти и изведнъж я виждаш в нова светлина… колко точно е жалко да познаваш себе си и да те е страх… най вече да не вярваш в собствения си героизъм и колко точно страшно е да го приемаш липсата му?

Както винаги знам отговорите… мисля че мога да отгатна повечето от коментарите ви и въпреки това: Разрешено ли е да седиш лице в лице със собствената си слабост и да я приемаш?

В моя защита или просото като парадокс – направих верните стъпки, накратко постъпих смело… всъщност наистина смело и правилно, но това не ми даде обещаното от книгите и очакваното от младостта облекчение. Ако си на фронта например, нямаш време да мислиш и съответно напълно да разбереш риска – просто го правиш и или си прав (и жив) или не… В нашето шибано и усложнено време, на бойното поле на ежедневието, просото нямаш този лукс. Няма я красотата на меча, очи в очи с врага – оцеляваш (или не, но това е ‘dead-end’ и за това е ясно) и после жени, всичко е позволено, алкохол, много съмнителна хигиена и…. отново. Иронично, философско или просто тъпо но почваш да виждаш безсмислието на всичко, точно когато започнеш да мислиш. Въпроса е: Трябва ли да мислиш? На 39 години, все още ли имаме избор: Да мислиш или да не мислиш?

Истината е че това което изправя нещата (поне за мен), това което прави ‘проблемът’  просто следваща стъпка е това че ИСКАМ. Да – ИСКАМ. Искам да е добре и съм достатъчно глупав да го преследвам. Искам – значи мога. Дали знам? Това са детайли… 

http://www.youtube.com/watch?v=YzRx_qUWjOw

кой казва, че смелите постъпки носят облекчение? ако това е така, то можем да говорим само за облекчение, че крачката е направена - друг въпрос е в каква посока..
Спорен е и "лепнещия страх от неизвестното" - със сигурност МНОГО по-зле би било всичко да е известно - ето тогава има място чуденката да мислиш или да не мислиш, просто защото няма да има смисъл.
А иначе изборът е твой :)

Любим филм! Благодаря, от сърце :)

Именно!



Не съм съгласен - Ако знаеш всичко, къде точно е избора? (The matrix)

и аз това казвам - няма. Затова неизвестното е възможност за избор. Всъщност това, от което хората се страхуват не е самия избор, а последиците от него - и оттам идва желанието да се прозре в бъдещето (прост инстинкт за самозащита). Както и ти разбираш, обаче, именно това знание убива избора. Хубавото е, че ясновидството не е широко застъпено сред хората, което ги поставя в положение да правят избор непрекъснато, следователно винаги трябва да се мисли - на 39 или на 59 все едно :)

така е... но не променя факта че понякога съм уморен да мисля... на 39 а сугурно и на 59 :)