„Защо?” – попитала тя – „Защо трябва да има мъка? Защо трябва да има Зъл владетел, който да иска всичко, от нищото което имам? Защо трябва да боли?” „Не знам.” – казал той „Аз не съм много умен. Не знам, не разбирам много неща...” „Какво знаеш тогава? Защо те срещнах? Защо те има?” „За да ти кажа, колко си красива. За да ти кажа колко те обичам. За да те прегърна и да не те пусна във всеки миг, останал ми живот. За да ти покажа истинската красота – тя не е в съкровищата, които не значат нищо, тя не е във властта, която е пясък между пръстите ни. Тя е в нас. Тя е в най великия божи дар – да можеш да я видиш – Нея: Нейно величество Красотата. Има много красота. Купища красота. Грозотата е нищо повече от неумението да я видиш. А ние често се оставяме на нея – грозотата. Някак си по лесно е да повярваш в нея – не боли. Очите не се пълнят със сълзи и сърцето ти е запазено на веки... За какво? За да можеш да имаш повече? За да можеш да властваш над повече свят? За да можеш да направиш повече от това, което се очаква от теб? Да бъдеш разумен? Да не искаш, повече от това което ти се дава... да бъдеш нещастен? Защото така трябвало!? НЕ. Обичай ме! Виж ме! Отвори сърцето си, освободи се от страховете си! Най вече: Не мисли... Аз съм тук... точно тук, където винаги съм бил: Точно до теб. ”   „А сега какво?” – попитала тя. „А сега имаме Зъл владетел, който не може нищо друго освен да мрази. Има власт и няма душа – тя е продадена за пет златни пари, на дявола... отдавна, много отдавна.” „Какво да дадеш на такъв човек? Какво може да иска човек без душа?” „Единственото което той знае. Единственото което той може – да отрича. Да мрази. Да иска. Ще му дадем война.”   Краля на мравките нежно се отдели от нея, взе една клечка и се изправи.