Злия владетел дръпна юздите на коня си. Усмивка се плъзна по лицето му. Войните безмълвно чакаха командите му. Странно усещане за битка се носеше във въздуха. Нямаше противник и въпреки това, гората изглеждаше заплашително. Птиците не пееха. Нямаше вятър. Конете неспокойно ровеха есенните листа. Един от най-приближените войни на владетеля, бавно извърна очите си към него. 

Не бяха дошли за битка. Бяха дошли за да приберат бъдещата жена на Злия владетел. Те бяха победители и това беше тяхната гора сега. Защо тогава, Защо нещо не беше на ред?

За първи път от много време насам, той извърна поглед нагоре – нагоре към забуленото в облаци слънце.  Беше мокър, свеж есенен ден. Той бавно погали дръжката на меча си. Друго нямаше. Тази дръжка беше неговата връзка със света. Той имаше тази слабост – едно местенце на дланта си, което обичаше да отърка в меча си – точно преди да го извади и да раздели живот и смърт в едно безпощадно движение. Тайна, която той не би признал дори и на себе си, но всеки път когато се чувстваше объркан или имаше зрънце на съмнение, той отъркваше това местенце в меча си и всичко си идваше на местото - Нещата ставаха кристално ясни и режещо прозрачни. Нямаше въпроси, нямаше отговори, нямаше и съмнения. Той погледна Злия владетел. Почувства се по добре, но усещането за опасност остана във въздуха. Той се усмихна. В крайна сметка, каквото и да дебнеше в гората не можеше да бъде по силно от него. По страшно от липсата на душа - продадена за пет златни пари.