Без предварителен сигнал, мравките нахлуха. Неспокойство обхвана първите редици на войската. Конете започнаха да цвилят и да се изправят на задните си крака. Злия владетел обърна поглед. Жива пълноводна река се изля върху армията му. Река от мравки. Без да осъзнава, нито за миг опасността, той махна с ръка войните си – да смажат тези гадини. Та това бяха само мравки.   Конете полудяха. Войните бяха покрити в мравки, които късаха плътта им зрънце по зрънце. Конете тъпчеха милиони – билярди идваха веднага на тяхно място. Воините извадиха мечовете си и започнаха да секат въздуха. Слязоха от конете за да тъпчат заедно с конете си. Забиха щитовете си в земята – само за да бъдат погълнати от не спиращата река от мравча плът. Владетеля даде команда за атака на мравешките замъци. Това беше последната му грешка.   Армията навлезе в мравешката долина. Мравките бяха на всякъде. Падаха от клоните на дърветата, пълзяха нагоре по конете – затънали в плаващите пясъци, късайки плътта им – зрънце по зрънце. Пътеката се задръсти от умиращи животни и хора. Никой не можеше да излезе. Конете цвилеха от ужас, без очи без да могат да дишат, те се сгромолясваха един по един – само за да станат още по лесна плячка на неуморните мравки.   Осъзнал грешката си, Злия владетел даде команда за отстъпление – твърде късно. Конят му, сляп и окъпан в болка се свлече под него. Той се опита да се изправи, опита да се изчисти от мравките, но те бяха навсякъде – едри и безпощадни. Затиснат от гърчещото се животно, с единственото си зрящо око, той успя да види че от армията му беше останала вяло гърчеща се маса от живот и мравки. След това дойде и мракът. Вечния мрак. Последната му мисъл, в изтерзаното му от болка съзнание беше: „Защо? Как? Аз имах власт, аз имах богатства... та това са само мравки. Искам да властвам... поне още малко. Искам всичко. Искам да бъда щастлив. Искам да живея.” Мравките, нахлуха в измъченото му тяло. Една от тях откъсна последната зрънце живот останало в него. Пламъчето угасна.